Панчатантра

Глупави били синовете на цар Амарашакти.

Много скъпоценни камъни от диадемите на най-славни царе покривали с блясък нозете му и несравними достойнства достигнал той във всички изкуства. Но нито славата, нито "царството, спасено от враговете", радвали сърцето му. А по това време глупостта била най-големият извор на човешка мъка. Тогава министрите го посъветвали: "Тук има един брахман Вишнушарман, когото славят като несравним познавач на много науки. Навярно бързо ще пробуди разума им." Опечаленият цар се съгласил. Скоро след това мъдрецът Вишнушарман съчинил пет книги: "Разединение на приятели", "Печелене на приятели", "За гарваните и кукумявките", "Загуба на придобитото" и "Безразсъдни постъпки" - и дал да ги прочетат царските синове. Като се запознали с тях, глупците поумнели.

Такава е легендата за написването на "Панчатантра", една от знаменитите книги на древноиндийската литература. На нея й било съдено да бъде след Библията най-разпространената книга в света! Повече от 200 превода на над 60 езика от IV век до наши дни съществуват по земята и много трудно може да се намери друго произведение, което да съперничи на този литературен паметник, вградил в себе си бисерите на много народи и творци. Но докато превеждането на Светото писание в повечето случаи е било организирано, превеждането на древноиндийското "Петокнижие" винаги е било освободено от канона и без да бъде от никого препоръчвано и славославено, се четяло с еднаква радост от всички - вярващи и невярващи, будисти и християни, мюсюлмани и евреи.

Създадена предположително в 3-4 в. от н.е. и замислена като учебник от наставления и мъдрости за управници, "Панчатантра" бързо преминала границите на своето първоначално предназначение. Всяка от петте книги носи основна идея, съответствуваща на заглавието. Тя би звучала дидактически или като пряк съвет, ако не беше изящното композиционно и художествено майсторство на безименния творец. Защото, колкото и красива да е легендата, тя и до днес не е доказана. Само с няколко стиха във вид на притча или афоризъм се поднася един от законите на Ману. Разказът от стих преминава в проза с развита фабула. Следват вълшебни приказки и битови новели. Понякога потокът на действието така се усложнява, "разказ в разказ" позволява на героите най-добре да се разкрият. И всичко завършва с едно афористично двустишие, което наред с поуката вплита в себе си и намека за съдържанието на следващия разказ.

Една от древните редакции на "Панчатантра" е южноиндийската. От нея има много преписи, един от които (незапазен, до днес) е дал основата вероятно на широко разпространения сборник "Хитопадеша", преведен и извън пределите на Индия. През XI век неизвестен джайнистки монах прави свободна преработка на "Панчатантра". Той, както изглежда, е разбирал от държавните работи, тъй като към науката за разумното поведение е прибавил и много нови епизоди от науката за ръководене на държавните работи. С ясен и прост стил монахът написва отново прозаическия текст. Последният, заедно с кашмирската версия, служи за втора джайнистка преработка. По нея е направено и това българско издание. Не е анонимен авторът на втората джайнистка версия. Това е монахът Пурнабхадра, който на 17 януари 1199 година завършил своя многогодишен труд, започнат по заповед на министъра Шри Сома. От всички версии на "Панчатантра", достигнали до него, той взел най-хубавата, като в повечето случаи, отнасяйки се критически в своя сравнителен метод, се връщал към стила и композицията на оригинала, доколкото го е откривал под перото на многото анонимни автори.